Разкаянието: „Признавам всичко“. Командирът заповяда: „Всички да са мъртви“

„Важни истории“ научи имената на руските войници, съпричастни с убийствата на местни жители в Киевска област. Ние им позвънихме, един войник разказа всичко.

Екатерина Фомина

Важни истории /IStories

От края на февруари до началото на април село Андреевка в Киевска област се намираше под контрола на руската армия. След като отстъпиха, руснаците оставиха в селото  стотици разрушени и ограбени домове, повече от десетина мъртъвци и  25 снимки, направени с откраднат от местен жител телефон. Кореспондентката на „Важни истории“ Екатерина  Фомина отиде в Киевска област, за да възстанови подробности от извършените там престъпления, да разговаря с роднините на жертвите и да опознае руските военни, съпричастни с убийствата и грабежите.

Грабежи и мародерства: „Те заграбваха всичко от хората”

„Ние търсим главния бандеровец, който се прави на много смел“, с тези думи  няколко руски военни в началото на март излизат от БТР, спрял пред дома на възрастно семейство – Леонид и Татяна Удодови в село Андреевка, Макаровски район. Руските войски превземат Андреевка, както и няколко други населени места в Киевска област на десния бряг на  Днепър на 27 февруари и остават там до април.

„На село всички викаха на мъжа ми на шега бандеровец. Това му се лепна, той не е националист, просто е от Западна Украйна“, разказва Татяна Удод.

Съпругът й, 76- годишният Леонид Алексеевич, излязъл срещу руснаците. – Момчета, тук само аз съм „бандеровецът“…

– Не, по възраст не подхождате – разочаровано отговорили военните.

Въпреки тези думи, при един от първите обиски, а после имало още няколко, войниците взели евтиния смартфон на Удод. Пенсионерите си го върнали едва през май – тяхна съселянка го открила сред своите  вещи и го отнесла в пункта за хуманитарна помощ. Когато си върнал телефона, Леонид Алексеевич открил в него изненада: 25  снимки, на които четирима руски военни позирали с оръжие, с лула и с медали на гърдите.

„Важни истории“ идентифицираха участниците във „фотосесията“ –  това са служещите в 64-а мотострелкова бригада Даниил Фролкин, Дмитрий Данилов, Руслан Глотов и Иван  Шепеленко. Много жители на Андреевка, с които разговаряхме, си припомниха войниците от тези снимки. Според разказите на местните, те имат общо с грабежите, мародерствата и дори с убийствата.

Какво научихме за военните от селфитата им

Аз открих мястото в Андреевка, където са се снимали руските военни – това е домът и дворът на Анатолий Даниленко. На 13 март семейство Даниленко – Анатолий, жена му и 95-годишният му тъст, били изведени насила от дома им за няколко часа.

„Те казаха до утре да сме изчезнали оттук. Ние се приготвихме и в 16 ч. вече ни изгониха. Когато излизахме, тъстът ми каза на руски на един от военните: „Аз воювах, за да може майка ти да те роди, а ти сега…“

Тъстът на Анатолий Петро Ефремович Кравченко е работил в Главното разузнавателно управление на Министерството на отбраната на Украйна. Той е преживял руската окупация и е починал на 29 май. С неговите медали позира на снимките на откраднатия телефон боецът от 64-а бригада Даниил Фролкин. Даниленко казва, че след като руските войски са се изтеглили от Андреевка, медалите на тъста му са изчезнали от дома.

Заедно с медалите изчезват два телевизора, микровълнова печка, електрическа духалка и запаси котешка храна. На тавана в двуетажната кирпичена къща, която Анатолий е строил последните 15 години, има дупки от куршуми. На стената на кухнята – тъмно-червени следи. Стопанинът предполага, че окупаторите са открили вишневата им настойка и са я разплисквали по стените.

В плевнята Анатолий показва стар чувал от захар и изсипва от него избелели дрехи – фланелка в блатен цвят и надпис „Руска армия“, камуфлажни панталони, черни панталони, мръсни чорапи, барети и износени долни гащи с надпис „Calvin Klein“. В един от джобовете са останали две гривни с изписана фамилията „Фролкин“. След като униформата вече става непригодна, руснаците се преобличат в дрехи на Даниленко – на една от снимките Руслан Глотов е с пуловер на Анатолий.

Освен мръсните дрехи, стопанинът на къщата открива на моравата много изстреляни гилзи, а на кухненската маса залепен стикер с надпис “Ние не искахме война. 14.03“.

С грабежите, мародерствата или насилието от страна на руските военни са се сблъскали всички жители на Андреевка. Задигали са им продукти, битова техника, транспортни средства и алкохол. От семейство Удод, например, са взели не само телефона, но и колата, с която пенсионерите са искали да се евакуират от селото.

„Казаха ми „трябваше по-рано да тръгнете“. Стоеше тук един рижав такъв, противен. Казваше, че били дошли да воюват срещу Зеленски и нацистите. Аз му отвърнах, че ние не сме нацисти. Той само ме погледна. И толкова, взеха колата“, спомня си Татяна Удод.

Тя разпознава същия този рижия на снимките от телефона на мъжа си. Това е Даниил Фролкин.

А старичката сива „Лада“ съселяните на Удод после често виждат по улиците на Андреевка. Няколко жители на селото твърдят, че военните са превозвали с нея мъже, които впоследствие са били убити или са изчезнали безследно. След като руските военни напускат Андреевка, Татяна и Леонид намират колата си на края на селото, била цялата разбита. Сега останките от автомобила са в двора на семейството.

Татяна Ткаченко, жителка на Андреевка, си спомня, че руснаците са използвали не само тази заграбена „Лада“. Един от военните, според нейните думи, препускал из селото на нечий червен мотопед и дори един път й предложил да я закара. Други пък тръгнали да се разхождат из селото с откраднат от местните джип и се блъснали в къща. На другия ден един от военните куцал, наранил си е крака от катастрофата. На снимките от телефона на Леонид Удод Татяна веднага показва водача на червения мотопед – Дмитрий Данилов.

Показвам на Ткаченко снимки и на други военнослужещи от 64-а мотострелкова бригада, които успяхме да намерим в социалните мрежи благодарение на списък, публикуван от украинското разузнаване. Тя разпознава Александър Чирясов – според нея, именно той е карал джипа из селото. Чирясов не присъства на снимките от Андреевка, но името му фигурира в списъците на 64-а бригада.

Покрай храната и транспортните средства окупаторите скоро започват да вземат от местните и вещи далеч не от първа необходимост.  Съседите на Удод, семейство лекари, успели да напуснат селото преди в него да нахлуят руските войски и домът им се превърнал в притегателен център за военните. Пред очите на Леонид, у когото съседите оставили ключове за дома си, военните „конфискували“ два скутера, велосипед, бензинов трион, тефтер, както и алкохол и шоколадови бонбони – подаръци от благодарни пациенти.

Възрастните съпрузи Иван и Валентина от улица „Шевченко“ си спомнят, че веднъж при тях дошли военни с необичайна молба.

„Дойдоха десетина души, аз излизам. „Бате, имаш ли видео?“, пита един. Какво да кажа, не? Те са десетина. Казвам на жена си да изнесе апарата. „Аз ще ти платя или ще ти го върна“, казва онзи. „Няма нужда“, казвам. Знам за какви пари става дума, ще извади пари и после куршум в челото“, разказва Иван.

Пенсионерите казват, че са се старали да не се противопоставят на военните, защото с тях по време на окупацията е била болната им 5-годишна внучка. Малко преди войната родителите са я довели при баба и дядо на село, за да диша чист въздух…

Показвам на Иван и Валентина снимките на четиримата от 64-а бригада. Във високия младеж, който позира с оръжие, Иван разпознава този, който е взел видеомагнетофона му. Това е Дмитрий Данилов. Другите жители на Андреевка, които също разпознават Дмитрий на снимките, са запомнили, че колегите му са се обръщали към него с думата „снайперист“.

„Руските военни задигаха от хората всичкот улица „Мел“. Съседът Вовка имаше вносен малък трион, с който си режеше дървата. После го видях в един от руските войници“, спомня си Надежда Савран от улица „Мел“, централна в Андреевка.

А самия Вовка съседа, Владимир Пожарников, руските военни разстрелват по време на окупацията. Същото се случва и със сина на Надежда Савран, Игор.

По време и след окупацията на село Андреевка, в което до началото на войната живеят около 1500 души, са намерени 13 мъртви тела с огнестрелни рани.  Във всички тези убийства може да бъдат причастни руските военни. По разкази на местните, в селото са разстрелвали без съд и следствие, понякога дори и без да вземат в плен и да разпитват.

Успях да разговарям с роднините и познатите на повечето убити в Андреевка мирни жители, и да установя обстоятелствата на смъртта им.

Убийствата. „Те размахваха долари и ние ги разстреляхме“

В края на февруари, когато руската техника тъкмо навлиза в украинските села, един танк с буква V на борда се подхлъзва и се забива в оградата зад автобусна спирка на улица „Мел“.

„Руснаците изскочиха и започнаха да стрелят по дома ни. Още тогава казаха „Ако намерим у вас нещо от танка, ние вас и цялото семейство, даже и внучката ще разстреляме“, разказва местният жител Василий. Неговата къща е точно на улица „Мел“. Заканите на руснаците не спират Василий.

„Взех от танка три комплекта патрони и ги скрих. Спасих нечий живот. Други разбиха прибора за нощно виждане, повредиха го, други скъсаха кабели, разбиха акумулаторите така, че танкът да не работи. Така се получи, нещо полезно свършихме“, посочва Василий. Той закопал откраднатите от него патрони под коритото за патиците на двора.

„Те там и не помислиха да търсят, патиците там серат, мирише неприятно. Но у други хора, които също бяха дошли при танка, намериха. Съседи са докладвали, видели как сме се качвали в танка, това ни казаха“, разказва мъжът.

Възможно е в такъв род диверсия да е бил заподозрян и живеещият наблизо на улица „Мел“ Игор Ермаков. Не е ясно дали той наистина се е доближавал до танка. Сега от къщата на семейство Ермакови са останали част от основите и няколко полуразрушени стени. Синята врата с нарисувани бели лебеди е раздробена от куршуми, един от лебедите буквално е прострелян целият. Оттук до мястото, където е открито тялото на Игор, е само минута пешком.

На 2 март по синята порта започват да стрелят, в имота нахлува танк.

„Разбиха прозореца и започнаха да стрелят във вратата. Двама влязоха през прозореца, после през вратата още двама. Казаха на Игор, че трябва да го заведат при командира. Попитах дали може ли и аз да отида. Наредиха ми да не мърдам оттук. Изведоха го и повече не го видях“, спомня си Татяна, вдовицата на Игор Ермаков.

До вечерта на 2 март Татяна не е могла да излезе от дома си, защото ключалката в обстреляната врата заяла. Когато най-после успяла да се измъкне през прозореца, коленичила пред военния, който дежурял отпред и се примолила: „За бога, кажете, той жив ли е?“. Онзи отвърнал: „С него разговарят, жив е, връщайте се“.

Едва след два дни дошли вести за Игор. На 4 март военен дошъл при Татяна и казал: „Идете да видите там до трансформатора не е ли вашият мъж?“ Татяна и сестра й хукнали към показаното място и намерили Игор застрелян и със завързани на гърба ръце.

„Просто нямаше лице – всичко беше посиняло, главата му беше потрошена. А после в тила му са стреляли още“, казва Татяна. Отначало тя погребала мъжа си направо в градината в двора. Едва след като руските войски напуснали Андреевка, станало възможно да се направи ексхумация и да препогребе Игор на гробището. Татяна мисли, че може би Игор е убит заради снимки на руската военна техника в телефона му.

На 13 март и къщата вече била унищожена – право в нея попаднал снаряд. Изгорели не само вещи, но и почти всички общи снимки на съпрузите, живели щастливо заедно 24 години.

Руските военни задигнали и телефоните на Ермакови. Няколко снимки от миналия живот са се запазили единствено в телефона на дъщеря им. На една от тях Игор и Татяна държат на ръце щастливата си внучка.

„Знаете ли, ние се стараем да не говорим за това, за да не се разстройваме един друг. Но аз знам, че за това трябва да се говори“, признава тя. Разказвайки за мъжа си, Татяна непрекъснато мачка кърпата на врата си и се опитва да не се разплаче. „Просто душата ми е на пепел“, отронва вдовицата.

В деня, в който тя открива тялото на мъжа си, на улица „Перемога“, перпендикулярна на улица „Мел“, военните влизат в дома на семейство Ишченко. В 10,30 сутринта те отвеждат 23-годишния Антон Ищенко в неизвестна посока.

„Казаха, че го вземат за два часа. Няма нощ, няма ден…“, плаче дядото на Антон Петро. За дата на смъртта на Ишченко на гроба е посочен 6 март. Защо са отвели и убили младия човек, е неизвестно. Но и на неговото тяло, както и на тялото на Игор Ермаков, са открити не само огнестрелни рани, а и следи от насилие.

Седмица след убийствата на Игор Ермаков и изчезването на Антон Ищенко, на 12 март, на улица „Слобода“ в Андреевка са разстреляни двамата приятели от детинство Вадим Ганюк и Виталий Кибукевич. Съседът на Виталий, Юрий Михайлович, видял през прозореца как ги повеждат на разстрел:

„Идва кола, излизат трима военни. Почукаха на вратата, Виталик отвори, те влязоха. След известно време излизат двама – Виталик и един от военните. Отиват към плевнята. После чух кратък откос и военният се върна. Другите двама изнесоха нещо от дома, сложиха го в багажника на колата и тръгнаха към Вадим. След 15 минути и оттам се чу кратък откос и толкова, излязоха, седнаха в колата и заминаха. Вързаха му ръцете и така, с вързани ръце, простреляха краката му, после стреляха в рамото му, а после в главата. Намерихме пет гилзи. Представям си каква болка е изтърпял“, разказва Елена Кибукевич, вдовицата на Виталий.

На 5 март дъщерята на Елена и Виталий и нейното бебе успешно са изведени от селото, а на 7 март Елена излиза сама. Тя успява да скрие телефона си от военните на руските контролни постове, затова поддържа връзка с мъжа си, останал у дома. Обхват в селото почти не е имало, за да се чуе с жена си, Кибукевич се е качвал на покрива на съседите си. За последен път съпрузите са разговаряли 2 часа преди разстрела на Виталий. По думите на Елена, мъжът й нито веднъж не е споменал, че руските войници са го разпитвали или го наблюдават. Тя е убедена, че някой е направил донос срещу съпруга й, защото военните много целенасочено са дошли при него в дома им и са го екзекутирали без съд и следствие направо в двора.

„Може би някой е докладвал, че на 24 февруари Виталий се записа в териториалната отбрана“, предполага Елена. В първите няколко дни той е пренасял чували с пясък, строил е барикади около селото. Виталий не е разполагал с оръжие – в този момент териториалната отбрана не е имала такова.

Вадим Ганюк, убит  почти веднага след Виталий, също, според роднини и познати, е бил „ обикновен работник“ и не е бил свързан с армията.  Жена му, 5-годишното му дете и тъщата му са успели да напуснат селото по време на окупацията, а той е останал да пази дома.

„Половината му глава липсваше, кракът му беше прострелян. Погребаха го в затворен ковчег“, спомня си тъщата на Вадим.

Телата и на двамата мъже са оставени там, където те са били застреляни- Виталий в двора на къщата, Вадим – в мазето. Продавачката от местния магазин Наталия Симороз припомня, че заедно с роднините на Виталий е молила руските войници да им разрешат да погребат мъжете. Един от военните отговорил кратко : „А искате ли да ви заровим с тях?“ . Наталия разпознава този мъж от снимките в телефона на Леонид Удод, според нея това е 21- годишният Дмитрий Данилов.

След два дни жените и съседите успяват да закопаят Виталий и Вадим направо в дворовете им. Мъжете са ексхумирани и препогребани едва след напускането на окупаторите. В двора, на мястото на първия гроб на мъжа й, Елена Кибукевич посадила туя.

В Андреевка се разнесъл слух, че руските военни издирват мъже, които са се записали в териториалната отбрана. Казват, че са открили списъка в селската администрация. Но участникът в местната териториална отбрана Виталий Черкасов твърди, че руснаците не са имали такъв списък. Виталий Кибукевич, според него, може би е убит просто, защото е втори братовчед на кмета на селото Анатолий Кибукевич. Руснаците го издирвали, но не го открили и затова застреляли Виталий.

„ В този ден за половин час убиха трима души“, разказва Черкасов. Третият, както смята кметът на селото Анатолий Кибукевич, е 47- годишният Руслан Яремчук. Той живеел на улица Слобода, през няколко къщи от Вадим и Виталий.

Скромната дървена къща на семейство Яремчук се отличавала на улица „Слобода“, застроена с големи кирпичени сгради. Руслан и жена му Оксана имали 4 деца. Руслан бил строител, а през последните години се увличал от фотография и видео. „Просто снимаше всичко, което вижда. Предполагаме, че заради това са го и застреляли – помислили са, че е снимал и предавал информация за придвижването на руските войски“, разказва Ярослава, дъщеря на убития.

По време на окупацията в къщата са останали Руслан и пълнолетният му син Михаил. На 11 март Михаил и негови приятели започват да евакуират деца от селото. Младият човек планирал да изведе и баща си, но не успял – задържали го на руския контролен пост и го държали в плен 10 дни. Сега Михаил се е върнал в Андреевка и живее в семейното жилище. Съседите на Яремчук си спомнят, че военните са дошли в дома при Руслан на 12 март, когато той е бил сам вкъщи.

Един от съседите открива тялото на Яремчук до къщата му. Погребва го в двора – обстрелите в тоя момент все още продължават, не е възможно да го премести другаде.

„До тялото са били нахвърляни простреляни телефони. Баща ми никога не изхвърляше старите телефони, той просто ги прибираше в едно шкафче. Възможно е руснаците да са ровили из къщи, да са ги намерили и после да са ги изхвърлили навън“, предполага Ярослава.

Трима жители на Андреевка, с които говорих, си спомнят, че след 12 март няколко руски военни са се хвалили с убийствата на трима души на  „Слобода“. Татяна  Ткаченко си спомня как един военен е говорил на друг: „На съседната улица свалихме трима, яко се забавлявахме.“ Такива хвалби си спомня и възрастната семейна двойка Микола и Татяна: „Дойдоха и започнаха да разказват как са убили три наши момчета. Били педали, такива-онакива, долари размахвали и ние ги разстреляхме.“ Пенсионерите твърдят, че най-много се хвалел точно рижият Даниил Фролкин, те веднага го разпознали от снимките в телефона на Леонид Удод.

С това мъченията и убийствата не свършват.

На 19 март в едно от местата, където в селото са лагерували руските военни, долетял снаряд. „Те се разбягаха и започнаха да търсят последния“, спомня си пенсионерката Надежда Савран. Един от „последните“ се оказва 45-годишният й син Игор, съученик на разстреляния преди седмица Виталий Кибукевич. Игор наскоро се е развел с жена си и в последно време живеел с майка си. В младостта си е служил в армията, после в националната гвардия и в държавната служба за охрана. Но после се разочаровал от службата и започнал да поправя автомобили. Възможно е военното му минало да е послужило за причина Савран да бъде оценяван като стрелец.

Военните нахлуват в дома на Савранови в 4 ч. на 19 март. Един го извежда и го затваря в колата – същата сива „Лада“, отнета от семейство Удод. Вторият остава с Надежда и започва да обискира дома. Намира няколко стационарни телефона, които не са включени в  мрежата. Удря ги в земята и ги стъпква.

Не казват на майката на Игор защо отвеждат сина й и ще се върне ли той у дома. Намират го на 31 март – в плевнята на бивша ферма в края на селото. До тялото на Игор лежи това на неговия приятел и съсед Владимир Пожарников – същия този Вовка, от когото руснаците са откраднали бензиновия трион.

„Позата, в която е открито тялото на Игор, е на спящ човек. Краката подгънати, ръцете зад главата, покрит с куртката си“, спомня си Надежда.

Тя държи в ръце якето на сина си, пробито от куршуми на две места отпред на гърдите. След окупацията украинските военни не са й разрешили да отиде до тялото, казали са, че може да са минирани.

„Въпреки това аз ходех всеки ден. Вземах вода от къщи, миех ги. Те бяха едни сиви…Тук танкове вървят, техника, прахът се издига на стълбове и всичко отива по тях. Помислих си, че никой няма да ги измие“, разказва Савран.

Кухнята на Надежда е обзаведена скромно, до стената има стар съветски бюфет. В него, освен съдовете, има чаша „на любимата мама“. Над бюфета върху тапетите с орхидеи виси портрет – Игор на фона на слънчогледи.

Някои жители на Андреевка, които успели да се евакуират от селото, при завръщането си се натъкнали на това, че домовете им не само са разграбени, но в тях може би са извършени убийства. Разказаха ми за три такива случая.

В банята си пенсионерката Татяна Адолфовна от улица „Шевченко“ открила простреляната си перална и следи от кръв по стената. Криминалистите потвърдили, че там са застреляли някого, а после са влачили окървавеното тяло през цялата къща. Някой е бил разстрелян и в дома на Татяна Ткаченко, след като тя и синът им успели да се махнат от Андреевка. В банята и около тоалетната чиния имало локви кръв. Сред местните се разпространявал слух, че в дома й е застрелян „рашист“. В къщата на продавачката Наталия Симороз открили трупа на местния жител Иван Рибицки. Кой и защо го е убил, е неизвестно.

Някои сгради в Андреевка руските военни просто подпалили преди отстъплението. Виталий Черкасов от андреевската наземна отбрана твърди, че са възпламенявали къщите, където е имало боеприпаси и не е било възможно да бъдат изнесени. Изданието „Слiдство. Iнфо“ потвърждава, че руснаците още в края на февруари са създали в селото складове за боеприпаси.

Черкасов предполага и че в изпепелените домове е можело да бъдат изгорени трупове – както на руски войници, така и на убити местни жители.

Освен 13-те убити, в Андреевка и досега безследно изчезнали се водят повече от 40 души.

„Когато хората успяваха да се евакуират, те виждаха по улиците мъртви тела, които после някъде изчезваха. На мостчето в Андреевка лежаха убити двама мъже и една жена. Кои бяха тези хора, никой не знае. Къде изчезнаха, също никой не знае. Руснаците отначало извозваха убитите си войници с платформата, която вози танкове. Просто нахвърляха телата след обстрела и ги извозваха някъде. Както и нашите. Много хора бяха убити и дълго лежаха край пътя. Не разрешаваха на никого да ги пипа. А после един ден изчезнаха и това е“, разказва Виталий.

„Изпълняваш доброволно-принудително“. С какво се занимаваха руските наемници

През юни от офиса на украинския генерален прокурор съобщиха, че  в нарушение на законите и правилата на войната е заподозрян военнослужещият от 64-а мотострелкова бригада Даниил Фролкин. В съобщението се посочваше, че руският военен може да е виновен за убийството на мирен жител в Андреевка, в кражба на автомобила на друг местен жител и на съветски и украински медали от ветеран от Втората световна война.

През юли изданието „Слiдство.Iнфо“ публикува разследване, в което се твърдеше, че местен жител на име Василий е разпознал руския военен на селфито, направено с телефона на Леонид Удод. Василий е станал очевидец на убийството на Игор Ермаков от улица „Мел“ и е убеден, че именно Фролкин е стрелял в Игор.

Самият Фролкин отрича участие в убийството на Игор Ермаков. Това той ми го казва в личен разговор по телефона. „Важните истории“ намериха контакти с всички участници във „фотосесията“ в Андреевка, да разговарят с мен се съгласиха Даниил Фролкин и Дмитрий Данилов.

Преди да говоря с Данилов му изпращам една снимка от дома на Анатолий Даниленко.

„А откъде имате тези снимки, дори и аз ги нямам?“, любопитства военният. Той се учудва, че сме разпознали точно него, нали не се бил снимал в униформа на руската армия, тъй като имал „собствена“. Той наистина е внимавал за конспирацията при всички снимки – слагал очила и шапка. За разпознаването на военния помогна белегът между веждите, който се вижда дори под очилата.

Дмитрий не си спомня пенсионера Иван, който е разпознал в него военния, задигнал видеомагнетофона му. Той не помни и казва, че не е взимал апарата. Затова пък с усмивка си спомня как е препускал с 90 км в час на чуждия червен мотопед – същия, за който говори Татяна Ткаченко.

Данилов обаче помни, че първоначално, през януари 2022-а, него и колегите му са ги изпратили в Беларус на учение. Вече по време на учението мнозина, по неговите думи „започнали да се досещат“, че може да ги изпратят в Украйна. През февруари на военните била обявена  „специална операция“.

„Казаха, че сега отиваме за три дни за сплашване- разказва Дмитрий.- Спецоперацията започна, Луганск и Донецк сега ще ги признаят за народни републики, ще ги включат в състава на Руската федерация и вие си тръгвате оттам. И до ден днешен все си тръгваме“, казва Дмитрий.

Той посочва, че запасите храна и дрехите са им били издадени на база тридневен поход: „Нямаше възможност да перем. Като цяло трябваше да се преобличаме, да търсим нещо близко до размера, което е подходящо за военни“. Военните търсели „нещо подходящо“ единствено сред личните вещи на местните жители.

Основната цел на „спецоперацията“, според разбирането на Данилов, е  „освобождението на Украйна от нацистите“. „Според нас, нацистите са онези, които искат да създадат свят, така да се каже, от страна, която пряко непрекъснато заплашва Русия“, казва той. При това в Андреевка той е общувал задължително с „напълно адекватни местни“.

По време на окупацията на Андреевка Дмитрий и неговите колеги са се занимавали с „постоянно издирване на хора, които са издавали руските координати“. Когато го питам знае ли какво са правили с тези хора после, Данилов отговаря: “Доколкото ми е известно, те бяха вземани в плен, а после предавани на върховните органи и толкова. Провеждан е обикновен разпит, след което са ги връщали обратно по обмена на военнопленници“. Данилов твърди, че няма нищо общо с убийствата на мирни жители в Андреевка и не знае нищо за разстреляни цивилни там.

„ 99% от новините са лъжа – по телевизията, по вестниците, навсякъде. Малцина казват истината. Знаят само тези, които са се измъкнали оттам, но и те рядко разказват, защото повечето подписват декларация, че ще мълчат. А много други пък изобщо искат да забравят всичко като страшен сън“. Дмитрий Данилов, руски военен

Повечето от колегите на Данилов, според него, били недоволни от „командировката“.

„Просто нямаше никаква конкретика. Постоянно ни хранеха със „закуски“. Дадоха ни точка, след която трябваше да напуснем Киевска област. Стигнахме до тази точка. А когато настъпи моментът да си тръгваме, те посочват друга точка, после друга – и така нататък. Това ни разбиваше най- много“, признава военният.

Дмитрий казва, че е подписал договор за военна служба, защото това може да му помогне да сбъдне мечтата си и да попадне в спецназа „Гром“. Той вече се е прибрал у дома от Украйна и веднага е подал заявление за уволнение. Не иска да се връща във войната, понеже „няма какво да се прави там“.

„От една страна, правилно е, че навлязохме там, а от друга – не. Не съм във възторг, но не бих казал и че се отнасям негативно. Там малцина са във възторг. 99% от новините са лъжа – и по телевизията, и по вестниците, навсякъде. Малцина говорят истината. А я знаят само тези, които са били там и са се измъкнали. Но и от тях малцина проговарят, защото са подписали декларация. А повечето изобщо искат да забравят всичко като страшен сън“, разсъждава Данилов за нахлуването на Русия в Украйна.

Напоследък Дмитрий моли да му изпратя снимките от откраднатия телефон, които той и другарите му са си правили „за спомен“.

Даниил Фролкин, с когото се свързваме веднага след разговора с Данилов, казва, че е отишъл на „ учение“ в Беларус още на 11 януари. Според него, военнослужещите там не са преминавали никаква специална подготовка преди „спецоперацията“. Ето как описва той престоя си в приграничния район в навечерието на войната: „Пристигнахме, отначало живеехме в района на базата като всички, после ни разпределиха по райони. Моят взвод отговаряше за изхранването на батальона. Приготвихме храната, измихме се, легнахме да спим“.

Фролкин разправя, че е разбрал, че отива на война на 23 февруари, на строя след празничния обяд: „Отначало искаха да се придвижим в 4 ч. сутринта, после промениха на 3 ч. При мен дойдоха в 1 ч. през нощта и казаха да изкарам колата“.

След нахлуването в Украйна, твърди Фролкин, много негови колеги са се опитвали да се уволнят, но никой не успявал дълго време.

„Момчетата, които искаха да се откажат, отидоха при командира на бригадата Азатбек Омурбеков, а той се разкрещя, започна да ги унижава:  „Ще ви пратя на разстрел, защото не искате да влизате в бой!“.  Де факто, спецоперацията е доброволна тема. А нас, както се получава, ни впрягат доброволно-принудително“, разказва военният. И допълва: „На мен ми казаха: не може така да се отказваш, ще ти спретнем криминално дело, скрий се. Сега нас ни върнаха обратно на територията на Русия, а утре заминаваме вече в трето направление (разговорът с Фролкин е записан на 20 юли, бел. ред.). Командировката трябваше да не е повече от 3 месеца. След 3 месеца те у нас отново трябва да събират подписи на доброволци. Т.е. по закон те нямат право да ни държат тук, но на тях не им пука за този закон“.

Фролкин разказва, че неговият колега Руслан Глотов, който заедно с него се е снимал в Андреевка с чуждия телефон, след завръщането си от Киевска област е молил от командването разрешение да се уволни. На него и на други двама служещи от 64-а бригада командирите казали: „Край, водим ви на точката за евакуация, утре летите за Русия“, а после ги качили на брониран „Урал“ и ги закарали обратно на територията на Украйна. Глотов по-късно все пак успял да се уволни – най-вече, защото си е наранил ръката по време на минометен обстрел.

По думите на Даниил, по време на престоя в Андреевка той е трябвало да евакуира повредената техника. „Дойдоха при мен и ми казаха: там има повреден „Урал“, отиваш и го евакуираш. Аз закачам този „Урал“ и го тегля 80 км на евакуатор и там го поемат тралове, уж по-подготвени за тая техника“. Фролкин казва, че понякога се е налагало да евакуира не само техника, но и ранени или убити колеги. Например веднъж, след попадение на снаряд, той е превозвал с автомобила тялото на боец, от което са останали само туловището и половината глава.

„Той (заместник-командирът по тила) задигаше хладилници от магазините. После намираха магазини с маратонки, с дрехи, всичко се изнасяше. С товарни камиони се извозваше, видях два от тях, когато пристигнахме в Беларус“. Даниил Фролкин, руски военен

Даниил си спомня за още един загинал колега – ефрейтор Александър Чирясов от село до Саранск – той е карал откраднатия джип в село Андреевка. Според Фролкин, именно Чирясов е открит разстрелян в дома на Татяна Ткаченко, където той разпивал с друг руски военен. Кой и защо е убил ефрейтор Чирясов, не е известно.

Фролкин казва, че тялото на неговия колега е изпратено у дома, но екипът на „Важни истории“ не успя да открие никакви данни в официалните източници за гибелта на Александър Чирясов.

На въпроса за грабежите и мародерствата Фролкин отговаря, че той и другарите му са вземали от местните къщи само „всякакви глезотии“: бутилка вино или бира, скара, продукти. Той твърди също така, че не е прибрал медалите от дома на Анатолий Даниленко: „Ние дойдохме, снимахме се с тях и ги оставихме“.

При това военният не отрича, че руските военни са мародерствали в Андреевка. Според него, в това се е отличавал особено заместник командирът по тила полковник Вячеслав Клобуков: „Той задигаше хладилници от магазините. После намираха магазини с маратонки и дрехи – всичко се изнасяше. С товарни камиони, видях два от тях, когато пристигнахме в Беларус“.

Фролкин, както и Дмитрий Данилов, казва, че не е убивал никого от жителите на Андреевка.

„Признавам се за виновен във всички престъпления“

Какво се е случило всъщност в Андреевка

Няколко часа след първия разговор Даниил Фролкин ми предлага да се чуем в месинжър, като включим и видеото. Към този момент той все още се намира в част за временна дислокация в Белгородска област. На брадичката на военния има пресен белег от шрапнел, той пуши и моли да включим на запис:

„Аз, военнослужещ от войскова част 51460, гвардейски ефрейтор Фролкин Даниил Андреевич, се признавам за виновен във всички престъпления, които извърших в Андреевка, за разстрела на мирни граждани, за ограбването на граждани, изземването на техни телефони и за това, че нашето командване пет пари не дава за нашите бойци, за цялата пехота, която се бие на предна линия, на фронтовата линия. И след това искам да заявя: вземете мерки за наказания на командирите Омурбеков Азатбек Асанбекович, гвардейски полковник, на гвардейски подполковник Дмитренко (заместник-командир по тила и снабдяването- бел. ред.) на нашата бригада полковник Клобуков и на началника на разузнаването подполковник Романенко. Той ръководеше разузнаването, което и за х…й не ставаше и водеше нашите хора на смърт. Също така заместник- командирът на бригадата подполковник Прокурат издаде заповед да се разстрелва“.

Кого от командирите обвинява Даниил Фролкин в небрежност

На въпроса за какво точно трябва да бъде наказано командването на бригадата, Фролкин отговаря, че „те не считат редовите войници за хора“. Той твърди, че полковник Азатбек Омурбеков е докладвал на командването лъжлива информация за несъществуващи успехи на бригадата. Цялата окупация на Андреевка, по думите на военнослужещия, командирът „преседя в мазето на училището“, където е бил разположен щабът.

„Опитаха се да обяснят на това командване, че ние повече няма да влезем в настъпление. Омурбеков (след това) се нахвърли да бие момчетата, да ги ругае. Удари единия с приклад в лицето, на втория насочи пистолет в челото и каза: „Сега ще те застрелям и нищо няма да ми се случи“, спомня си Фролкин.

Опитвам се да уточня какво има предвид Даниил, когато признава участието си в „разстрелите на мирни граждани“. Той разказва, че през март (точната дата не може да си спомни), командирите го помолили заедно с още няколко редници да ги придружат при обиска в домовете на трима жители от Андреевка:

„Заведохме ги в три къщи, те ги показаха. В домовете нямаше техни снимки. То това не бяха всъщност къщи. Третият изобщо живееше в някакви развалини. Имаха пачки пари – украински гривни, киргизки бакси, всякакви шибалки. Подполковникът, който беше с нас, Александър Прокурат, взе парите, а останалото – документи, телефони, ни даде на нас и каза: „Разстреляйте ги!“. Толкова, аз отидох и гръмнах един от тях“.

Съдейки по детайлите, които си спомня Фролкин, става дума за убийствата на Вадим Ганюк, Виталий Кибукевич и Руслан Яремчук на 12 март. Даниил, вероятно, е застрелял Руслан Яремчук. Той не разпознава убития по снимка, но допуска, че може да не си спомня много заради шока. По- късно Даниил показва снимката на убития Яремчук на свой колега, който също е присъствал на обиските и той потвърждава, че Фролкин е застрелял именно този човек. Военният е убеден, че убитият от тях мъж е предавал координати на колоните на руската армия, заради което „докараха 18 ранени, единия тежко, шрапнел му беше отнесъл топките“.

Питам Фролкин:

– Ти го застреля, защото отмъщаваше за своите ли?

– Да. Разбирам, че отмъщението е шибана работа, но аз отмъщавах и си давах сметка какво правя. Това е единственият човек, когото съм убил за всичките 7 месеца, колкото продължава спецоперацията. Спасих 86 души, убих един.

– Ти опита ли да говориш с него преди разстрела?

– Опитах. Той казваше: „Аз съм цивилен, аз живея тук“. Дойде куче, беше ясно, че е от този двор, но започна да го лае, макар че по нас не лаеше. Ние му казахме: „Кажи истината, кучко, сега ще те разстреляме!“. Той: “Завчера пристигнах от Киев, помолиха ме да предавам координатите на колоната“. Просто го изведох от къщата. В него намерихме изстреляни гилзи, които се използват често от офицерите. И това е. Казах му: „Върви напред“. Той тръгна. Казах му: „На колене!“. И просто куршума в челото.  (тук той се обърка, имаше предвид „в тила“, бел.ред.). После дълго ме тресеше. Погубих един, но исках да спася колкото може повече хора.

Питам Даниил защо все пак е решил да ми разкаже цялата истина. Войникът отговаря, че прави това заради момчетата, които след много месеци командировка пак ще бъдат пратени да воюват на предна линия – в Херсон.

– Нашите момчета ще ги пощадят, ще ги изведат заради мен. По-добре да се погуби един живот, вместо да загинат 200-300 души. Аз познавам всички тези момчета. 50 души, които останаха от нашия батальон, те са добри хора, аз не искам да се погубват, с тях сме заедно още от срочната служба. Сега пак ги изпращат в Херсон, онези вече нямат никакво право да правят това, защото хората физически не издържат. Виждам, че унищожават нашата бригада.

Думите на Фролкин се потвърждават от прихванат разговор вероятно на офицери от 64-а бригада, публикуван от Главното управление на украинското разузнаване. От него става ясно, че командването не знае с кого да окомплектова бригадата и кой за втори път ще поиска да се навре в „такъв задник“.

Фролкин признава, че така и не е разбрал за какво и с кого е воювал:

-Разказаха ни за нашата цел, че ние сега ще спасяваме, ние сме такива хубавци, а с кого воюваме, не е ясно. А за другите направления изобщо нищо и не ни казват, за жертвите на мирното население също не говорят. „ Изтребваме украински военни, значи артилерията е супер. А колко граждани загиват, те, командирите, и сами навярно не знаят.

В края на юли Даниил Фролкин заминава от Белгородска област в Хабаровския край и оттам подава заявление за уволнение от служба. Преди 2 години той е подписал договор, защото е искал да се върне в родния си град и да служи в полицията там. С какво ще се занимава сега военният, не е ясно.

-Разбирам, че сега може да ме вкарат в затвора за цялата тая информация – казва той. – Дори не за цялата тази шибана гадост, която сътворих в Украйна. А за тази информация, за командването. Аз просто искам да си призная всичко и да обясня какво се случва в нашата страна. Мисля, че най-добре би било изобщо да я нямаше тази война.

1. P. S.

След разговора с Даниил Фролкин звъня на вдовицата на Руслан Яремчук. Загубата на мъжа й не е първата трагедия в семейството за последните няколко години. През 2017 г. изчезва безследно 16-годишната им дъщеря Серафима. Няколко седмици по-късно става ясно, че момичето е убито от 23-годишен младеж. През 2019 г. на Оксана и Руслан им се ражда син.

Оксана Яремчук е присъствала при разпознаването на Руслан и потвърждава, че мъжът й е загинал от огнестрелна рана в главата. „Него просто са го застреляли“. Питам я какво би казала на убиеца на мъжа си, ако имаше такава възможност:

-Защо? – отговаря Оксана. – Човекът не убива. Това не са хора, толкова. На нас дори за животните ни е жал. Така, че няма какво и с кого да си говоря.

***

За да научавате преди всички за нови разследвания, инсталирайте си нашето мобилно приложение:

Щом сте стигнали дотук, вероятно вече си задавате въпроса как се финансира този журналистически проект.

От създаването си BIRD се финансираше от подаяния в нашето журналистическо чекмедже. Но на чекмеджето му мина времето. Даже прокуратурата затвори онова Чекмедже, знаете кое… Нашето финансиране влиза в крак с епохата. Фондонабиращата ни кампания вече се казва

#МятайСBIRD

Дарявай за BIRD и мятай павета в блатото с корумпирани политици и други тарикати.

Защо да мятам ли?

BIRD.bg е една от малкото специализирани разследващи медии у нас и осветява мащабни корупционни схеми, конфликти на интереси и злоупотреба с власт, в които участват ключови политици, магистрати, бизнесмени. В завладяна държава като България свободните медии имат изключително важна роля и за да останат независими и обективни, се нуждаят от подкрепата на гражданите.

Ние се издържаме само от малки дарения от граждани. Изчислили сме, че за да работим като устойчива медия, ни трябват около 240,000 лв. годишно или 20,000 лв. на месец. Тук виждате актуалния брой на нашите регулярни дарители, средната месечна сума на даренията и общата сума, която те са дарили за периода от старта на сайта през септември 2020 г. до днешна дата.

Регулярните месечни дарения в размер 10, 20, 50 лв. или друга сума по избор ни дават финансова сигурност и позволяват да планираме дейността си за месеци напред.

Освен да “мятате”, можете и да “шамаросвате”. В момента срещу журналистите от BIRD се водят 10 дела SLAPP известни като “дела-шамари”. Помогнете ни за съдебните разходи, които никак не са малки. Всяко Ваше дарение за конкретно “дело-шамар” е “шамар” срещу шамаросващите, които разполагат с огромни пари срещу нашите скромни финансови възможности.

Дълбоко благодарни сме за всяка подкрепа!