КОНПИратурата ни е скъпа

Наскоро в публичното пространство някак между другото се промъкна една новина, която практически никой не отрази. В интервю по BTV преди 2 седмици правосъдният министър Надежда Йорданова обяви, че Европейският Съд по Правата на Човека (ЕСПЧ) е започнал „серийно“ да комуникира жалби на български граждани срещу действия на КПКОНПИ. Комуникирането на една жалба е предпоследната фаза преди разглеждането на делото по същество и постановяването на решение, като в някои случаи това може да се случи и доста бързо, в рамките на година. Покрай всички други скандали, парламентарни циркове, крамоли и всякаква друга плява, това разкритие някак потъна между капките. От BIRD обаче решихме да изследваме за какво става въпрос, както и да поставим това изследване в контекста на по-широката рамка относно това какво прави (и какво не прави) КПКОНПИ. 

ЕСПЧ като Последен Рубеж срещу Конпиратурата

Нашите проучвания показаха, че става въпрос за (поне) 4 дела, комуникирани от ЕСПЧ към българската държава на 8 април. Това са жалби 31239/11, 36250/12, 21039/13 и 10599/14. Фактът, че са комуникирани на една и съща дата принципно означава, че съдиите в Страсбург групират тези 4 дела като общ, генерален проблем.

А проблем определено има – и той е, че КПКОНПИ в огромна степен оперира в сивата сфера на квази-съдебния контрол. Т.е. на теория съдебен контрол има, но на практика всъщност няма – доколкото „контролът“ е повърхностен, формалистичен и автоматизиран. Предмет на първото дело е конфискационен иск за 1.7 милиона лева, а основният въпрос на ЕСПЧ е дали съдът в Кърджали коректно е установил, че конфискуваните активи са с престъпен произход. По второто дело въпросите са отново дали КПКОНПИ е доказала престъпния произход на запорираните активи, както и какво налага изключително дългия период, в който запорите са активни (вече близо 15 години).

Третото дело касае конфискация на 200 хиляди лева във Враца, като ЕСПЧ пита (отново!) дали е установена връзката между конкретни престъпления и конфискуваните активи. А иначе между второто и третото дело има и друг общ въпрос, който касае преграждане на достъпа до правосъдие – доколкото високите въззивни и касационни държавни такси явно не са били по силите на засегнатите страни. В четвъртото дело случаят е може би най-странен, доколкото КПКОНПИ поддържа запори в продължение на девет(!) години, без обаче да предявява иск в съда – с единствения довод, че има висящо наказателно дело срещу засегнатите лица. Различни съдебни състави в София, Пловдив и Бургас бланкетно и неколкократно използват този довод, за да откажат анулирането на запорите. Положението е аналогично и при второто дело – конфискационен иск няма и до ден-днешен (има само запори), на фона на влачещо се наказателно дело от 2009 и досега.

В общи линии, това рисува една доста притеснителна картина, която може да бъде обобщена по следния начин:

• Прокуратурата повдига обвинения. След известно време (може би) делото влиза в съда. Ако съдът не върне обвинителния акт, делото тръгва. Ако тръгне пък – зацикля с години. Ако пък въобще не влезе в съда (което зависи само и единствено от прокурора) – седиш си обвиняем до второ пришествие. И береш „плодовете“ от тази привилегия.
• Междувременно КПКОНПИ образува производство и налага запори (и това е основният „плод“ за бране). Запорите могат да си седят безсрочно – като контролиращите граждански съдилища въобще не си дават зор да правят преценка за съразмерност, реципрочност, продължителност и прочее досадни съображения. Това, видно от данните по делата по-горе, важи за съжаление дори и за Върховния Касационен Съд.
• Ако загубиш делото на първа инстанция, трябва да платиш солена такса за въззивно обжалване (а после евентуално и за касационно) – докато КПКОНПИ е освободена от предварително заплащане на държавни такси. Ако не можеш да платиш – твой си проблем, решението на долната инстанция влиза в сила и ти се отнема, каквото ти се отнема.

ЗАКОНОВИ ЕКСПЕРИМЕНТИ и (НЕ)УДОБНИ СЪДИЛИЩА

До голяма степен това фактическо състояние се дължи на хаотичния, непоследователен и откровено репресивен подход на законодателя. Законът за КПКОНПИ претърпя през годините вече доста изменения, като всяко последващо такова целеше да „откачи“ все повече и повече гражданската конфискация от наказателното производство.

Последно (и може би най-нагло) беше законодателното творение на правния корифей Барни Ръбъл от края на 2018. Тогава той в национален ефир „наруга“ ВКС затова, че си позволява да въдворява малко ред в правния хаос, създаден от законодателя (т.е. от него).  След което експресно написа, предложи и прокара за няколко дни закон, който да „коригира последиците“ от тълкувателното решение на върховните съдии. „ВКС няма право на такива решения!“ знаменито прогласи тогава той, като даде ясен знак за това, какво има (и какво няма) право да решава съдът в герберско-пеевската джамахирия. След което Барни прие закон, според който няма абсолютно никакво значение дали си бил оправдан по наказателното дело – защото дори и тогава КПКОНПИ може да продължава да прави с теб каквото си иска.

Зад този законотворческo-ръбълов устрем всъщност доста прозрачно личеше опита да се санира немощта на прокуратурата да постигне осъдителни присъди по знакови дела срещу „враговете-на-народа“, съшити по изцяло поръчков почин. В кулоарите на парламента тогава Барни дори бе дочут да споменава с нисък глас „Прокопиев и Трайков“. Макар разбира се поръчковите дела да бяха (а и сега още са) много повече. Т.е. априори се приемаше, че прокурорите са или поръчкови, или некадърници (в някои случаи и двете), но пък конпирите могат да поемат после щафетата и все пак да „размажат физиономията“ (по Борисов) комуто трябва.

Така или иначе, ако трябва обаче да бъдем съвсем честни, част от вината се носи и от съдилищата – особено на окръжно и апелативно ниво. И това е така, понеже – както посочихме по-горе – съдиите в масовия случай приемат, че КПКОНПИ „знае какво прави“, понеже нейните инспектори са „правни и финансови експерти“ (ама верно ли?!). Т.е. запорите седят толкова дълго, колкото КПКОНПИ поиска и прецени – нито повече, нито по-малко.

И никому, освен на Сотир/Тони, не е ясно на какво се базира тази преценка. Пресен пример за обратното (и то в недобрия смисъл) е вдигнатият от Комисията запор върху „Вива Телеком“ с цел лесното му препродаване от/на дежурния аферист Спас Русев. При което той (и тези зад него) реализираха колосална печалба – като в републиканския бюджет под формата на данъци постъпи сума, съответваща на далеч по-малка, фиктивно занижена печалба (звучи познато, нали – точно като при „Лукойл“).

Благодарим Ви, другарю Цацаров. Може би една друга част е постъпила в нечии друг, не-републикански бюджет… кой знае. От друга страна, има и редки изключения в съдебната практика, в които все пак някои съдии „порязват“ КПКОНПИ – така например гр. д. 17/2019 по описа на САС, както и по-известният провал на Цацаров срещу Арабаджиеви, медийно отразен тук. Апропо, при внимателен преглед на това мега-дело за 400 милиона ние забелязахме, че впоследствие САС окончателно е отказал на Комисията и други поискани запори – конкретно на 29.12.2020 и на 22.04.2021. Но извън запорите – делото е доникъде.

РЕКОРДНИ РАЗНОСКИ и ОБЕЗЩЕТЕНИЯ

През далечния декември 2019, по време на изслушването си за шеф на КПКОНПИ, Цацаров знаменито заяви, че „Комисията не е търговско дружество, за да мери колко отнема и колко получава.“ Това той каза в отговор на въпрос колко средства КПКОНПИ е върнала в държавния бюджет – спрямо това, колко средства бюджетът отделя за нейната издръжка.

Това е доста странен и дори притеснителен манталитет за шеф на конфискационна комисия – при положение, че смисълът на съществуването на Комисията е именно този – да осигурява нетен положителен приток на финансов ресурс за бюджета. Както Цацаров, така и Гешев много обичат да се хвалят с „трите милиарда запорирани активи“ – като обаче удобно пропускат, че едва около един процент от тази сума е окончателно конфискувана и постъпила в бюджета откак Комисията (в различните и форми) съществува.

Отделен – но ключов – е въпросът, че КПКОНПИ често печели дела само на хартия, т.е. отсреща стоят сламени хора или фирми-пощенски кутии, които нямат нищо. Демек, ще вземеш на босия цървулите.

От друга страна обаче, през годините се натрупват все по-сериозни и дори рекордни суми, които КПКОНПИ е осъдена да плаща като разноски, такси и дори обезщетения по ЗОДОВ. Числен анализ на съдебните регистри всъщност показва, че след Прокуратурата КПКОНПИ е най-много съдената (и осъждана) държавна институция по ЗОДОВ.

Тук ще маркираме само по-фрапиращите случаи. Така например преди две години Трайчо Трайков осъди КПКОНИ на 100 хиляди лева обезщетение за незаконно решение за „конфликт на интереси“. Тепърва предстои кметът на район Средец да потърси обезщетение и за безумния пасквил „делото ЕВН“, където братът на Петьо Еврото, прок. Емил Петров, се опита да цитира Еклиаста(?!) като оправдание за простотиите, които беше надробил.  С по-нова дата, Комисията е осъдена да плати 200 хиляди лева разноски по едно (само едно!) загубено дело, като решението е налично тук – и е медийно отразено. Абсолютният рекорд обаче (поне засега) са 250 хиляди лева разноски, платени по дело, което Комисията е започнала още през 2009 – и в крайна сметка е загубила.

Проучване и анализ на BIRD разкри и доста други случаи, които не са медийно отразени никъде. Така например, КПКОНПИ сериозно се проваля в делото срещу бившия депесарски депутат и активист Гюнай Сефер, от когото търси да конфискува над 2 милиона лева активи, придобити със средства с неустановен произход. Наскоро Апелативен Съд Варна отхвърли иска на Комисията, като я осъди да плати 130 хиляди лева разноски. Аферим, както се казва.

Друг пример е делото за над 4 милиона лева срещу сина на видния депесар Христо Бисеров, което КПОНПИ губи (засега) – и по което е осъдена да плати 330 хиляди лева разноски. Ашколсун! Трети пример е делото срещу крупен крайморски строителен предприемач, Николай Алексиев, където се претендира отнемането на 4.5 милиона лева. Наскоро Апелативен Съд Бургас пак поряза комисията на Цацаров/Балкони – и я осъди да плати 130 хиляди лева разноски.

На фона на всичко това буди недоумение позицията на Главния Конпир Цацаров, че Комисията не дължала отчет за „приходи и разходи“. Тогава обаче бихме попитали – а за какво ни е тази Комисия, в този и вид?! Ако разходите за издръжката и надхвърлят това, която тя успява да осигури като постъпления в бюджета – то какъв е смисълът от нейното съществуване?!

Това контрастира изключително ярко със съседна Румъния, където през годините Антикорупционната Прокуратура DNA успя да върне милиарди евро в бюджета. Забележете, там няма (и не е нужно да има) комисия за конфискация – т.е. там съдилищата постановяват конфискация след като румънските прокурори успяват да постигнат осъдителни присъди за висока корупция, ДДС измами и още редица престъпления със съществен, измерим финансов интерес.

И точно тук е яркият контраст с „наше село“ – българската прокуратура не е в състояние да се похвали с нищо, дори и на първа инстанция. Да не говорим за последна – съжаляваме, но няма как да броим като „успех“ условната присъда на Живко Суджука от ГЕРБ. Нелепите обяснения на Гешев, че бил виновен Наказателният Кодекс „от времето на другаря Тодор Живков“ не могат да трогнат никого. По-скоро е вярно друго, както наскоро сподели пред нас действащ прокурор с дългогодишен стаж: „Когато някой колега години наред е изпълнявал само и единствено мръсни поръчки, той неизбежно се декласира и деквалифицира. И така, когато при него дойде дело, в което някой здраво е бъркал в кацата с меда и наистина трябва да бъде наказан, то колегата реално не може да се справи – дори и да иска.“ При това положение, НК на другаря Живков не може да бъде универсално оправдание – явно дълбокият проблем е другаде.

Също така бихме посочили и друг системен проблем – в лицето на тези все по-огромни разноски и обезщетения, Цацаров (преди да се скрие във ВКП) беше започнал да лъже относно това, на какви суми е осъждана подопечната му комисия. В официалния доклад на Комисията, подписан от него, бяха посочени суми в няколко порядъка по-ниски от реалните. И това беше (и още е) лесно установимо – както от самите съдебни регистри, така и от медийни публикации (тук и тук). Така или иначе, никой не посмя да му потърси сметка или най-малкото да му зададе въпрос за това – включително и по време на прощалния му монолог в НС през януари. Където, вместо да бъде притиснат с истински важните и парещи въпроси, неадекватното поведение на депутатите от ресорната антикорупционна комисия му позволи да се разпищоли и напоително да обяснява колко бил унизен, засегнат и сърдит на всички – и най-вече (разбира се) на Прокопиев, Христо Иванов, Сорос и не знам кой още, може би и на масоните (опс, пардон, нали самият той беше „слънчев“ масон).

КПКОНПИ в Страната на Чудесата (и Сълзите)

Не мина много време след драматичния гастрол на Главния Конпир Цацаров в НС и той беше последван от изслушването на целия състав на Комисията, воглаве с новия шеф Тони Балкони. През март месец ресорната комисия, както и парламентът, отхвърлиха годишния доклад на КПКОНПИ, отправяйки редица тежки критики. Може да се каже, че депутатите си бяха взели бележка от начина, по който ги разиграваше и „гълчеше“ Цацаров – и този път  се държаха много по-стегнато. Прозвучаха доста по-адекватни въпроси, включително относно това, как точно са проведени т.нар. „проверки“ на Пеевски, тъй щото всеки път #ТОЙ излиза все по-чист и все по-изпран. На този въпрос господин Балкони не даде смислен отговор, макар с половин уста да обеща да „предостави на депутатите нужната информация“. Към днешна дата няма яснота какво точно означава това – и дали въобще нещо е предоставено. По-скоро – не изглежда да е. Изслушването тогава се запомни и с друго – а именно, че един от заместниците на Тони, г-жа Силвия Къдрева, буквално го удари на сълзи, след като депутатите от ПП в прав текст заявиха, че не виждат смислени резултати от дейността на Комисията – и попитаха защо това е така. Г-жа Къдрева с треперещ глас обясни, че работела 7 дни в седмицата, по 12 часа на ден. Но както се казва – нерде Ямбол, нерде Стамбул. Едно е количеството работа, а друго е качеството. При положение, че Пеевски, Доган, Горанов и всички тям подобни излизат все така чисти и некорумпирани (и то въпреки „намагнитването“), то явно качеството на работата не е на висота. Или както се казва, в КПКОНПИ явно кипи безмислен, но упорит труд.

Но сигурно най-фундаменталното признание, на което станахме свидетели, беше това: КПКОНПИ няма единна, формализирана методика по която изчислява несъответствията между приходи и разходи. Т.е. най-важният компонент от производството, на базата на което се решава дали да се пристъпи към конфискационен иск, е дълбоко субективен. Според Балкони и Къдрева, „ами то ние имаме вътрешни правила“. Какви са тези правила, от кого са разписани, базирани ли са въобще на международно признати счетоводни стандарти (както е например при данъчните ревизии) – така и не разбрахме. И така излиза, че вече 15 години Комисията (в различните и инкарнации) работи по метода едно-към-гьотере. Или иначе казано, несъответствие ще намерим там, където ни заповядат Пацо/Сотир/Тони. На които пък заповядват Пеевски/Доган/Борисов. Така че, коментар тук всеки оставете (ако трябва да парафразираме Данте).

България в ролята на Морското Свинче на ЕС

От няколко години насам се прокрадва и една друга заслужаваща внимание теория, до голяма степен отдадена на външния фактор – т.е. на Европейската Комисия. Тази теза е, че ЕК е решила да „експериментира“ с гражданската конфискация като изцяло отделен и автономен способ за борба с мръсните пари – дори и тогава, когато не може да бъде доказано престъпление. Че проблемът с мръсните пари в ЕС е огромен няма спор, но като малка държава явно България е избрана за тестови полигон на една нова стратегия за пресичането и конфискуването на тези мръсни парични потоци. Индиректно доказателство за това са и две произнасяния на Съда на Европейския Съюз, респективно през 2020 и 2021, чрез които Съдът „елегантно“ отказва да се занимава с този юридически карамбол – и по този начин дава карт бланш за продължаването на стратегията.

При все това, обаче, практческото прилагане на тази иновативна „правна мисъл“ извън България удря на камък. Така например стана ясно – въпреки опитите на Пацо Терасата да скрие информацията – че апелативен съд в Швейцария, действайки като последна инстанция, е отказал на КПКОНПИ да запорира недвижими активи на Цветан Василев в Женева. Идентична е съдбата и на други подобни конпирови усилия в Гърция и Швейцария. Иначе казано – европейските съдилища не признават екзотичната правна „конструкция“, която позволява на Комисията да се вихри в България и донякъде задължава местните съдилища да парафират всички нейни действия. Т.е. европейските съдии отказват да действат като „гумен печат“, за разлика от българските си колеги.

И все пак – къде е ПРОМЯНАТА

Централният въпрос, който стои с особена острота, е какво да се прави занапред. В коалиционната програма, подписана преди 6 месеца, беше изрично записано: „реформата на КПКОНПИ е незабавен приоритет“. Според нас „незабавно“ и „6 месеца“ са взаимно несъвместими понятия. За съжаление, към днешна дата в публичното пространство само хвърчат ефирни намеци и необвързани със срок коментари, че нов антикорупционен закон се готви – и скоро ще го видим.

Това „скоро“ обаче вече продължава доста месеци. Например със или без нов закон, лесно и бързо можеше да бъде сменен Тони Балкони, барабар с ридаещия му екип. Смеем да твърдим, че тези „крокодилски сълзи“ бяха плод на актьорско майсторство, а не на нещо друго. Така или иначе, дори това не беше направено – а беше наложително, доколкото Славчев просто продължава твърдата партийна линия, наложена от Цацаров (разбирай, от ДПС).

По официална (и не само) информация, „Има Такъв Народ“ се опитват да осигурят заслон/чадър за ДПС от всякакви бъдещи действия на комисията – и то особено по адрес на Пеевски и Доган. В този смисъл те тихо, но засега ефективно саботират новия законопроект, дори в това число и смяната на Антон Славчев и екипа му.

Тази теза се подкрепя от все повече увеличаващите се (макар и засега индиректни) улики, че през комплексна схема и плетеница от офшорни фирми, Телевизия 7/8 всъщност се финансира от Камен Костадинов – ковчежникa на ДПС и лично на Доган. Ако успеем да съберем необходимите материали, ще разработим тази тема като отделно разследване. А дотогава – дай Боже силите на Промяната да надделеят над силата от Дивана. Както и над прокурорско-имотните зависимости на достатъчно на брой депутати от една „коалиционно-лява“ партия. Дай Боже.

(Бел. ред. – настоящият материал беше редакционно приключен в понеделник, 6-и юни. В този смисъл заключението ни се оказа донякъде пророческо по отношение на „изригването“ от Дивана в сряда, 8-и юни. Останалото, както се казва, е мълчание.)

***

За да научавате преди всички за нови разследвания, инсталирайте си нашето мобилно приложение:

Щом сте стигнали дотук, вероятно вече си задавате въпроса как се финансира този журналистически проект.

От създаването си BIRD се финансираше от подаяния в нашето журналистическо чекмедже.
Но на чекмеджето му мина времето. Даже прокуратурата затвори онова Чекмедже, знаете кое…
Нашето финансиране влиза в крак с епохата. Фондонабиращата ни кампания вече се казва

#МятайСБЪРД

Дарявай за BIRD и мятай павета в блатото с корумпирани политици и други тарикати.
Те тайно премятат пари от твоя джоб в своя. Те размятат безнаказано лукса си пред очите на всички. Няма кой да ги накаже ако се надяваш на държавата.
Мятай, за да ги накажеш ти. Да дариш за разследващите журналисти е гаранция, че гадостите, с които силните на деня те замерят, ще им се върнат.
Можеш да метнеш веднъж, за да ти олекне!
Но по-добре е да мяташ редовно всеки месец и да се чувстваш трайно удовлетворен.
А най-добре е да доведеш приятели и да мятаме редовно заедно в екип. С мощен залп!
*За кръстник на новата ни фондонабираща кампания избрахме другарката Ваня. Благодарим й за вдъхновението!