Боклукът, който задушава България

Слушайки 35-годишната Елина Иванова, човек започва да се чуди какви бръмбари са й влезли в главата за да реши през 2018 г. да напусне Дюселдорф, където тя и съпругът й работят в сектора на новите технологии, и да се прибере с двете си деца в родния си град Перник в западна България. Този работнически град със сигурност не е най-привлекателното място в страната – бивш флагман на черната металургия по времето на комунистическия режим, днешният Перник е индустриална пустош под открито небе. Това е идеален декор за роман или дистопичен филм, но е трудно да си го представиш като място за отглеждане деца… Освен това в Перник често няма вода, изкуственият язовир снабдяващ града се отвежда редовно от единствените две компании, които оцеляват след след падането на режима през 1989 г., стоманодобивната фабрика „Стомана“ и работещият на въглища ТЕЦ „Република“, чиито комини се издигат на входа на града. ТЕЦ-ът е източник и на друг хроничен и много по-сериозен проблем – замърсяването на въздуха. „Някои дни буквално е трудно да се диша. Една сутрин почти се задуших в колата, след като оставих децата в детската градина. Беше много преди Ковид-19…“, казва Елина Иванова. И описва „жълто-кафяв облак, който може да се реже с нож и има вкус на бакелит и изгоряла пластмаса“ и който редовно се спуска над града от електроцентралата. Малко след завръщането им от Германия двете й дъщери, на четири и пет години, започват редовно да боледуват от настинки, синузити и други бронхити. Понякога имат и анемия. Дъщерите на Елина не са единствените деца в Перник, които страдат от такива заболявания. Според местните лекари това са „алергии“, само че тези дихателни заболявания спират напълно, когато семейството отиде на почивка извън Перник.

Елина е сезирала многократно институциите отговорни за замърсяването на въздуха, писала е до кметството, искала е информация директно от ТЕЦ „Република“, и всичко това без резултат. „Казаха ми, че всичко е наред. След това започнаха да не ми обръщат внимание“. Затова през същата тази 2018 г. тя решава да създаде заедно с други жители на града сдружението „Дишай, Перник“. „Ние сме жертва на комплексно замърсяване“, обяснява Елина, „тъй като изгорените въглища се прибавят към биомаса, трупове на животни и битови отпадъци. Последните, когато са лошо сортирани, могат да бъдат особено токсични”.

Перничани не са единствените хора в България, които страдат от такова „комплексно замърсяване” основно поради неправилното изгаряне на битови и други отпадъци. Още по-на запад от Перник, боклукът се изгаря и в голямата ТЕЦ „Бобов дол“, като отделените фини частици замърсяват въздуха чак до София и гръцката граница. В южната част на страната, в Старозагорския минен басейн, се намира гигантският комплекс „Марица-Изток“. Той изпуска гъст черен дим, който се вижда на стотици километри наоколо. Отпадъци се изгарят и в електроцентрали, които доставят топла вода и отопление на редица големи български градове, като Сливен, Русе, Варна, Плевен, Габрово… „Когато отворите прозореца сутрин, веднага може да усетите онази особена миризма на изгоряло кошче за боклук, само дето това изгаряне е с индустриален мащаб“, уточнява Георги Балулов, еко активист от град Сливен в централна България. „Когато протестираме, ни се казва: Искате ли увеличение на цената на отоплението?‘‘ казва той. „Тези централи винаги са замърсявали. Но поне по времето на комунизма знаехме какво се изгаря там – въглища“, казва Елина от Перник. „Докато днес не знаем дали става дума за пластмаса, битови отпадъци, медицински или други опасни материали“, казва тя. Жител на Бобов дол ни показа снимка на леката му кола правена рано сутринта. Колата е покрита с пепел, а върху нея той е написал с пръст три букви – SOS. Стефан Николов, млад общински съветник от опозицията в Гълъбово, град с около 10 000 жители, разположен в близост до „Марица-Изток“, говори за „геноцид“ заради изпусканите в атмосферата канцерогенни частици от ТЕЦ „Брикел“ и прилежащата фабрика за въглищни брикети.

Практиката да се гори боклук в тези стари ТЕЦ-ове, бивша държавна собственост, но в момента повечето приватизирани, е бич за България. Първите договори с италиански компании за внос на боклук датират от 2014 г., кото страната дори се превръща в нещо като Ел Дорадо за отпадъци от богатите страни на Европейския съюз (ЕС). Някои от тези отпадъци се изгарят в старите ТЕЦ-ове без какъвто и да е контрол на замърсяването на околната среда, други се горят в циментови заводи, които са много по-подходящи за този вид операции, защото могат да развиват много високи температури позволяващи пълното изгаряне на отпадъците, а трета и доста значителна част изглежда просто се „съхранява“ тук-там в природата. Властите проявяват интерес към проблема едва в края на 2019 г., когато италиански карабинери конфискуват около 850 тона токсични отпадъци от товарен влак за България. Дава се начало на няколко разследвания, иззети са стотици тонове отпадъци и са спряни разрешения за изгаряне, икономическата полиция, съдебната система и дори разузнаването са мобилизирани с цел изясняване на дейността на множеството (над хиляда) компании в страната специализирани в обработката на отпадъци. Заместник-министърът на околната среда Красимир Живков беше арестуван в началото на 2020 г. за бездействие по отношение незаконния внос на отпадъци от Италия. Установено е и, че министерството му е разрешило на електроцентралата в Бобов дол да изгаря „експериментално“ до 10 000 пъти повече отпадъци отколкото позволява законът, и че голяма част от италианския боклук е внесен от компании свързани с южноиталианската мафия и нейните организации Ндрангета и Камора.

“Още от 80-те , Ндрангетата се занимава с трафик на токсични отпадъци”, обяснява италианският университетски преподавател Антонио Никасо, специалист по организираната престъпност. По-рано направленията бяха към Южна Италия, после към Африка, а сега все повече към страни като България в Източна Европа. В този бизнес се печели много и се рискува малко.”

Почти година по-късно, с изключение на заместник-министъра, който все още е зад решетките, нещата не са се променили особено. На площадките в Бобов дол, Сливен и Гълъбово все още се съхраняват големи количества отпадъци, които предстои да бъдат изгорени. Те често са в плачевно състояние, влажни и разпокъсани. „Това обикновено се случва през нощта или през почивните дни, когато институциите, които трябва да се грижат за качеството на въздуха, не работят. Когато ги предупредим, те ни отговарят, че всичко вече е нормално”, казва Стефан Николов от Гълъбово. Служител от площадката в Бобов дол, която е основна дестинация за „италианските отпадъци“, потвърждава тази практика при условие за анонимност, като обяснява, че боклукът е неразделна част от „енергиен микс“ (отпадъци, сено и въглища) използван за разгаряне на пещите. „Както почти навсякъде в България, и ние използваме лигнитни въглища, нискокачествени въглища с много ниска калоричност. Отпадъците и това, което се нарича “биомаса”, увеличават ефективността им“, казва той. Това изобщо не е процедурата за обработката на отпадъци, която ЕС препоръчва (въпреки това отпадъците могат свободно да циркулират от една държава в друга в рамките на Съюза). Според европейските директиви те трябва да се изгарят при много висока температура в подходящи инсталации с филтри за фини частици. След разкритията от миналата година, съдът отначало нареди прекратяването на тази практика в Бобов дол, но след това, за огромно разочарование на еколозите и местните жители, преразгледа решението си след като то беше обжалвано. След това, ръководството на централата обясни, че в интерес на спокойствието временно ще спре да изгаря отпадъци. Подобно решение взе и ръководството на „Брикел“ в Гълъбово, което дори покани представители на гражданското общество да участват в „широк дебат“ за бъдещето на „когенерацията“. Но в средата на ноември 2020 г. стана очевидно, че нито едните, нито другите спазват обещанието си. Планини от отпадъци скрити зад купи сено бяха открити на площадка за съхранение в Гълъбово в близост до фабриката за брикети, а присъствието ни там предизвика незабавната поява на група силно изнервени и налитащи на бой охранители.

Всички тези площадки за съхранение, ТЕЦ-ове и фабрики имат нещо общо помежду си. Те принадлежат на един и същ енергиен магнат, който е считан за един от най-богатите хора в България – Христо Ковачки. Ковачки оглавява империя, която според софийския бизнес седмичник „Капитал“ се оценява на 1,5 милиарда лева. Името му се споменава дори и в съседна Сърбия, където в началото на 2000-те придобива няколко местни фирми преди да бъде осъден да върне 12 милиона евро на сръбската Агенция по приватизация, след което е изгонен от страната.

В България му се приписват десетки електроцентрали, въглищни мини, различни фабрики и доскоро верига супермаркети, в които служителите му можеха да харчат „ваучерите“, които получаваха вместо заплата. През 2007 г. олигархът е споменат в американска дипломатическа грама посветена на „енергийната мафия“ заедно с други двама българи свръзвани с енергетиката – Богомил Манчев и Красимир Георгиев. Описван по това време като „нов играч“ в този особено доходоносен сектор (благодарение на ядрената си централа на река Дунав и комплекса Марица Изток, България е водещият износител на енергия на Балканите), след това Христо Ковачки изглежда успява да се наложи на местния пазар.

Циркулират няколко слуха за произхода на богатството му, например, че е направил „първия си милион“ от продажби на стоки от първа необходимост в Русия, където е учил след разпада на СССР. Други, като бившия американски дипломат от посолството в София Алекс Карагианис, открито твърдят, че той вероятно се е възползвал от успешния бизнес на българския наркобос Константин Димитров – Самоковеца, който е роден в Самоков, родният град на Ковачки.

Трети смятат, че Ковачки се облагодетелства от неограничени банкови кредити благодарение на връзките си с Ивайло Мутафчийски, един от собствениците на Първа инвестиционна банка (ПИБ), определена от друг американски дипломат, бившият посланик в София Джон Байърли, като „гнила ябълка“ заедно с още шест други български банки заради предполагаемите им връзки с организираната престъпност и съмнения за пране на пари.

След появата на името му в скандала с италианските отпадъци, Христо Ковачки се ограничи с обяснението, че не е собственик, а обикновен „консултант“ на всички тези предприятия, и че не е внасял отпадъци от Италия. Тогава решихме да се позаинтересуваме за действителните собственици на всички площадки, които посетихме, включително Бобов дол и Брикел в Гълъбово. Те се крият зад кухи фирми, най-често офшорки, което е подигравка с българския закон за борба с прането на пари, защото той изисква деклариране на крайните икономически бенефициенти. Според официални документи представени в Софийския търговски регистър, електроцентралата в Бобов дол принадлежи на някой си Ерлин Мей Родригес, който живее в Белиз.

Официалният собственик на ТЕЦ „Брикел“ в Гълъбово се оказва 81-годишен британец, който живее в Йоркшир. Вероятно и двамата са подставени лица. Ще трябва да изчакаме следващите Панамски досиета за да получим доказателства за противното. Или правни действия, ако негласният имунитет на Христо Ковачки падне след политическа промяна по върховете на българската държава.

Необходимо е още ровене в българските търговски регистри за да се проследят връзките на Ковачки с множество играчи в енергийния сектор, минни компании, супермаркети и политически партии. Около него винаги се появяват едни и същи имена, независимо дали става въпрос за компании, които е притежавал, или в такива, за които сега твърди, че просто консултира, например тези на Никофор Вангелов и Ивайло Иванов. Мъже и жени без история, като Надежда Арсова, секретарка на Ковачки, управителка на голяма електроразпределителна компания, която търгува с продукцията на електроцентралите, които Ковачки „консултира“. Оказва, че тя води и кореспонденцията на компанията Траш Юнивърс (Trash Universe), която официално няма нищо общо нито с нея, нито с Ковачки, разкрива разследващия сайт Биволъ. Именно тази компания купува, предимно от Италия, отпадъците, които се изгарят в ТЕЦ-овете на енергийния магнат.

В същото време, италианските компании, с които Ковачки предполагаемо работи, имат сериозна история с местното правосъдие. Такива са компаниите Еко Валсабия (Eco Valsabbia) и Екоекспорт (Ecoexport) на Серджо Гозза, който е прекарал месеци зад решетките в Италия по обвинения във фалшифициране на документи за отпадъци произведени от неговите компании. Съдебният му процес обаче потъва в дебрите на италианската бюрокрация и той така и не получава присъда. В България сайтът за разследваща журналистика Биволъ разплете историята много преди прокуратурата да разследва случая.

Но за какво му е на енергиен магнат като Христо Ковачки да се включва в бизнеса с битови отпадъци? Според местни експерти това е една особено доходоносна схема, която позволява на Ковачки да печели от рециклиране на отпадъци (около 100-120 евро на тон), да пести от квоти за емисии на въглероден двуокис от ТЕЦ-овете, където се гори боклук (според ЕС изгарянето на отпадъци все още е освободено от квоти), да пести въглища, като същевременно продължава да продава на пазара енергия определяна като „чиста“, защото е получена чрез „когенерация“ и, която се облагодетелства от държавни субсидии. За сметка на това потребителите не само плащат висока цена за тази енергия, но и дишат замърсен от изгарянето на отпадъците въздух. Стефан Николов ни показа фактурите за отопление на местната общинска болница в Гълъбово. От 2008 г. насам Брикел е фактурирал 1,2 милиона лева въпреки обещанията да доставя безплатно отопление за това учреждение.

В България Христо Ковачки изглежда недосегаем благодарение на всички тези врътки, кухи фирми и подставени лица. Той е просто обикновен „консултант“ на фирмите-нарушители. Ковачки е много дискретен, не парадира с богатството си и много рядко дава интервюта за медиите, но продължава да бъде много могъщ човек със сериозни възможности за влияние върху местни политици, което използва, за да наложи свои пионки. Дори жената до всемогъщия главен прокурор Иван Гешев обслужва в качеството си на адвокат фирма, собственост на Ковачки, откри БРРД.

„Ето ни, намираме се в сърцето на енергийната империя на Ковачки. Прилича на Мордор, нали?“ казва по време на посещението ни бунтовникът-общински съветник от Гълъбово Стефан Николов. Той ни показва фабриката за брикети, която изглежда сякаш е строена в началото на миналия век, „единствената на Балканите с подобен размер“, както и ТЕЦ-а, чийто черен пушек се спуска като завеса над здрача. Показва ни и купчината пепел, която събира всяка сутрин докато бърше градинската си маса. Той е на 31 години, има малко дете и съпруга, която не може да си намери работа в Гълъбово заради неговите позиции. Той и още двама колеги от общинския съвет, учител и жена на свободна практика, са единствените, които дръзват да се изправят срещу кмета, който според Николов е на „хранилката на Ковачки“. „В крайна сметка тук става въпрос за тотален феодализъм,“ казва той. Изглежда не е случайно, че кметът Николай Тонев е от ДПС, партия със силно влияние представляваща българските турци и мюсюлмани, макар че те не са никак многобройни в Гълъбово. Тонев е кмет пети мандат. Промоционален клип за изборната му кампания му през 2015 г. дори показва как „бизнесменът“ Ковачки хвали кандидата за кмет, подчертавайки, че градоначалникът работи отлично и „ръка за ръка“ с неговите предпиятия. Георги Балулов от Сливен разказва, че когато се оплакал на кметството от лошото качество на въздуха, отговорът бил, че това е заради гетото, където ромите изгарят кофите за боклук и се отопляват с нискокачествени въглища. „Борим се с феодален модел“, казва Елина Иванова от Перник, която въпреки честата липса на вода и лошия въздух тровещ дъщерите й, в крайна сметка не съжалява, че се е върнала в България. Освен страхотна работа в офиса на мултинационална компания за компютърен софтуер в София, това че е намерила „кауза“ за която да се бори е дори още по-важно за нея.

Александър Леви със сътрудничеството на Атанас Чобанов и Димитър Стоянов (БРРД, BIRD)

PS. Изпратихме списък с въпроси до Христо Ковачки и до ръководството на свързаните с него компании. Не получихме официален отговор до момента на публикуване на това разследване.

Статията е публикувана на френски в Mediapart.fr и Le Courrier des Balkans.

Това разследване е осъществено с финансова помощ от фонда IJ4EU на Европейската комисия и Европейския център за медийна свобода European Centre for Press and Media Freedom (ECPMF). 

***

За да научавате преди всички за нови разследвания, инсталирайте си нашето мобилно приложение:

Щом сте стигнали дотук, вероятно вече си задавате въпроса как се финансира този журналистически проект.

От създаването си BIRD се финансираше от подаяния в нашето журналистическо чекмедже.
Но на чекмеджето му мина времето. Даже прокуратурата затвори онова Чекмедже, знаете кое…
Нашето финансиране влиза в крак с епохата. Фондонабиращата ни кампания вече се казва

#МятайСБЪРД

Дарявай за BIRD и мятай павета в блатото с корумпирани политици и други тарикати.
Те тайно премятат пари от твоя джоб в своя. Те размятат безнаказано лукса си пред очите на всички. Няма кой да ги накаже ако се надяваш на държавата.
Мятай, за да ги накажеш ти. Да дариш за разследващите журналисти е гаранция, че гадостите, с които силните на деня те замерят, ще им се върнат.
Можеш да метнеш веднъж, за да ти олекне!
Но по-добре е да мяташ редовно всеки месец и да се чувстваш трайно удовлетворен.
А най-добре е да доведеш приятели и да мятаме редовно заедно в екип. С мощен залп!
*За кръстник на новата ни фондонабираща кампания избрахме другарката Ваня. Благодарим й за вдъхновението!